Спомени за отец Георги

По случай 96 години от кончината на свещеник Георги Иванов, в храм „Св. Димитър“ беше отслужена панихида на 13 февруари.

Отец Георги е роден през далечната 1854 г. Той е първият енорийски свещеник, служил в панчаревския храм.

На службата в памет на отеца се събраха наследниците му – внучка му (Йорданка), правнуците му (Цветан, Бистра, Александра, Катя) и прапра-внуците му (Георги, Кристина, Надя, Огнян).

„От комшиите знам, че много им е помагал“, сподели 93-годишната Йорданка за дядо си – отец Георги.

Отец Георги е дошъл в селото след освобождението от османското робство. По думите на внучка му, той е искал да стане учител в селото. Но му се е паднало да стане селският свещеник.

„Дядо поп е дошъл тук за учител. Обаче са си хвърляли чоп. Това е било след турско, когато вече се е възстановявало селото“, разказва неговата внучка как се е установил той в Панчарево.

Отец Георги се упокоява в Господа на 13-ти февруари 1930 г. Погребан е отдясно на храма

След него в храм "Св. Димитър" са служили отците Атанас, Димо и Янко, които местните жители също си спомнят с добро.

Мариана Христова, енориаша в нашия храм споделя спомени за отец Димо и отец Янко.

“Отец Димо Димов служи в черквата “Св. Димитър” в трудното за вярата време на комунистическа България. Той е родом от Асеновград, израснал е, доколкото знам, в бедно семейство и е имал много трудности в живота си. Той беше честен, талантлив човек, с отворен ум и богата култура. Опитваше се да привлече и задържи повече вярващи в храма, въпреки всички опити на тогавашната власт да дискредитира не само вярата в Бога и в частност православието – традиционната религия в страната, но и неговите свещенослужители.

Местната първична партийна организация на БКП е правила, доколкото знам, много опити в тази посока. И понеже отец Димо беше вече разведен, когато дойде да служи в черквата “Св. Димитър” в Панчарево, той беше и сам. Нямаше презвитера до него, която да го подкрепя. Затова неговото служение беше по-трудно. И само той си знае точно през какво е минал през тези години и десетилетия, в които беше свещеник в нашия храм. А когато си тръгна от това служение, бе също толкова беден, колкото и когато дойде.

Към мен лично, която го познавах от дете, винаги се е отнасял много топло. И дори когато се пенсионира и го срещах случайно по улиците, винаги ме благославяше, както свещенослужител благославя. И не само към мен се е отнасял така. Много неща съм чувала от него, впрочем, за състоянието на Българската православна църква и за начина, по който тогавашната власт и нейните тайни служби са се опитвали да контролират живота на църковната институция и кой да се издигне, и кой не в нейната йерархия.

След пенсионирането на отец Димо Димов, в храма дойде да служи отец Янко Янков, който бе препоръчан, впрочем, от отец Димо. Отец Янко също беше минал през много трудности. Той имаше богат житейски опит и можеше сякаш да преценява хората добре, дори когато ги вижда за първи път. Той не обичаше да говори много публично, да държи дълги речи, но думите, които казваше в храма по време на своите проповеди, бяха добре премерени и на място.

Отец Янко винаги се държеше на положение, като свещеник, дори когато ходеше с цивилни дрехи и където и да се намираше. И в ресторант да влезе, и в кръчма да седне, той винаги се държеше като човек със сан. Той можеше, освен това, да общува с хората непосредствено и естествено, независимо дали са християни, мюсюлмани – защото и такива имаше в Панчарево, или атеисти. И начина, по който подхождаше към хората, зависеше някак си от самите тях. Беше добър психолог.

На него не му се налагаше в служението му в храма в Панчарево да се бори със светската власт, бяха вече други времена. Но и той е служил по времето на атеистичната власт, макар и не в нашия храм. И той не беше родом от Панчарево, както и отец Димо. Но както ми сподели веднъж, най-важното за един свещеник е да пренесе факела на вярата, където и да е пратен да служи, и каквото и да е времето, в което служи.

За мен лично и двамата споменати, покойни свещеници бяха не само свещенослужители, но и приятели. Хора, на които можеш да се довериш и да говориш с тях на всякакви теми. Хора, които имаха разбира се, като всички нас, не само силни, но и слаби страни. Но ще ги помня и с това, че в тях нямаше нямаше никакво високомерие или превзетост. Те не изискваха уважение съм себе си само защото са свещеници.

Радвам се, че в този храм, в който влизам да се черкувам от дете – а това е от средата на 70-те години, в момента служи един достоен наследник на споменатите двама отци. Дано Бог му помага в неговия път, който няма как да е лесен. А на отците, които вече не са сред нас, вечна им памет.”

Мариана Христова

13.02.2026 г.