Канонът е сред най-късно появилите се песнопения във византийската богослужебна традиция. Формирането му започнало в края на VІІ и завършило през ІХ век. До голяма степен появата му била свързана с иконоборската криза. Бързо придобил широка употреба, измествайки до тогава използваните кондаци. Канонът претърпял сложно историческо развитие. Представлява най-пълната, най-сложна и завършена химнографска форма, която се явява резултат от това развитие. Той има своя собствена идея, изложена в подходяща форма. Не е свързан и не е зависим от останалите групи песнопения. Това му придава характер на самостоятелно последование. Каноните са част от утренята, неделната полунощница и повечерието.

Канонът представлява песнопение, съставено от много тропари. До Х век броят им не бил строго определен. След ХІ век този брой (по-точно "на колко" били пяти) се превърнал в мерило за значимостта на празника.

До нас не са достигнали имената на първите съставители на канони и повечето от тях са известни с имената на по-късните им редактори. Особена популярност получил Великият покаен канон, написан от св.Андрей Критски. Най-ранната му редакция представлявала поредица от тропари, тъй като по негово време ирмосите все още не съществували. Паралелно с преведените от гръцки на старобългарски език били създадени и използвани голям брой канони като канон на св.Димитър, чийто автор вероятно е св.Методий, трипесници излезли изпод перото на св.Климент Охридски, канон за пренасяне мощите на св.Йоан Златоуст, написан от св.Наум Охридски, частично съхранен канон за св.Симеон Богоприемец и др.

Днес използваните канони се състоят от девет (по-точно от осем, без втора песен) песни, всяка от които се състои от ирмос, тропари и катавасии, стихове от библейски песни, чиито припеви са каноните и акростих, от който се съди за автора и времето на написване на канона.